Виктор Шаубергер (1885-1958), обикновен горски, е направил, вероятно, най-фундаменталните открития на ХХ век и със своята техника на завихрянето е открил за човечеството съвсем нови източници на енергия. Виктор Шаубергер, човекът написал тези думи преди повече от 50 години, бил необикновен. Човек, изпратен от Бога, за да върне на "просветените" хора древното знание за същността на водата. Безкомпромисно честен човек, напълно предан на природата. Човек, който през целия си живот се борил неуморно и накрая, сломен, умрял в бедност и самота.
Но той оставил наследство, безценно богатство, а знанията продължават да вдъхновяват и се превръщат в осново на множество поразителни разработки. А всъщност Виктор Шаубергер е открил само това, което отдавна е било известно на инките, монголците, древните критяни и тибетските монаси - че всяка вода се завихря, и ако й се позволи да тече по естествен начин, може да създаде истинско чудо.
Познанията на Виктор Шаубергер били революционни. Те опровергавали няколко закона на хидрологията и излезли далеч извън рамките на това, което ние, хората, знаем за водата. Учудващото е, че много учени до момента не разбират това, за което той е говорил. Един от тях, проф.Вилхелм Балтерс бил принуден чистосърдечно да си признае: "Как да разберем езика на Шаубергер, щом работите му принадлежат на бъдещето!" Но бъдещето вече настъпи!
Нека се върнем назад, към корените на Виктор Шаубергер. Той е роден през 1885 в провинцията, в австрийското с. Плекенштен, като пето дете от общо девет. Чичо му бил последния императорски офицер в Бад-Ишле по времето на Франц-Йосиф. Баща му работел като главен лесничей, както и дядо му, прадядо му и прапрадядо му. Виктор бил истинско "дете на гората": по цели дни бродел сам из глухата, покрита с вековна гора местност около Плекенштейнското езеро и наблюдавал природата толкова отблизо и толкова внимателно, както днес малко хора са способни. Бащата на Виктор искал да изпрати сина си в университет, за да учи там лесовъдство. Но Виктор отказал, той смятал, че преподавателите само ще изкривят непредубеденото му естествено виждане за природата, както вече се случило с брат му, затова учил в обикновено училище за лесничеи и станал горски. Първия район, който охранявал, принадлежал на княз Адолф фон Шаумбург-Липе: това били 21 хектара почти недокосната вековна гора до Стейерлинг. Шаубергер обичал тази девствена гора, която едва ли била виждала хора. Недокоснатата природа на гората му позволила да получи първи впечатления и да проникне в същността на водата, която особено интересувала Виктор.
Силата на охладената вода
Първото, което разбрал Шаубергер било, че водата не обича слънчевата светлина. Например в гората отдавна имало извор, покрит отгоре с колибка от камъни. По-късно тя се срутила и изворът останал открит за слънчевите лъчи и незащитен. Скоро той пресъхнал внезапно и никой не разбрал защо. Но когато над него отново построили каменната колиба, водата се върнала. Още за древните римляни било известно, че винаги покривали изворите с каменни плочи, с малък кръгъл отвор за водата, в който слагали отточна тръба, но така, че през нея да не прониква въздух.
Водата обича сянката. Затова всички изворчета се крият в гъстата гора или дълбоките пукнатини на скалите. Дърветата и храстите по бреговете, които хвърлят сянка над водата защитават естествено течащите реки и ручеи. Освен това, Шаубергер наблюдавал, че придошлата високо вода по време на топенето на снеговете (водата се затопля) създава плитчини от дънни наноси, които често през студените и ясни нощи (водата се охлажда) се разнасят сами. Оттук той направил извод, че подемната сила и силата на засмукване на водата достигат своя максимум, когато температурата й е ниска и тече свободно.
За първи път той го доказал през зимата на 1918 г., когато заради войната Линц изпитвал голям дефицит на дърва. В планината, в Прилгебирге били отсечени много дървета, но не достигали товарни животни или достатъчно големи ручеи, по които да спуснат дървесината. И тогава неизвестния на никого горски Шаубергер се наел да спусне дърветата в долината и избрал за целта малък планински ручей, пълен с подводни камъни, за който всички експерти твърдяли, че не може да се ползва за транспорт. Именно тогава Виктор Шаубергер за пръв път бил подложен на критика: възгледита му били неправилни, а наглостта му - нечувана. На Шаубергер много пъти му се наложило да вразумява критиците си.
Той дочакал ранното утро, когато водата е най-студена и безпогрешно, в нужния момент, залял сечището с вода. За една нощ, цялата отсечена гора, 16 хил. куб.м. били спуснати в долината. По-късно Шаубергер ще стане известен точно със своите забележителни устройства за придвижване на предмети по водата.
Следващият феномен, който направо омагьосал Виктор Шаубергер, било движението на пъстървата и сьомгата в планинските ручеи. Как успявала пъстървата да замира неподвижно в най-бурните потоци? Как успявала мълниеносно да отплава срещу течението, вместо да бъде носена по течението на водата, и то към повърхността, вместо към спасителните дълбини? Не е ли свързана тази способност на пъстървата с температурата на водата? Речено - сторено: Шаубергер нагрял около 100 л вода и я излял в ручея над мястото, където се въдела пъстървата. Това количество вода не можело забележимо да нагрее ручея, но все пак... След известно време пъстървата почнала да проявява безпокойство, по-често да удря с плавниците. Тя трудно успявала да се задържи на място и скоро била отнесена надолу по течението.
Виктор Шаубергер се питал, как пъстървата успява да преодолява подводните препятствия и водопадите? Защо скача толкова по-високо, колкото по-бурно и стремително пада надолу водата? Той наблюдавал, как пъстървата без да се движи се носи високо в падащата струя и изведнъж със сила се хвърля нагоре по водния поток, ей така. Отговор на въпроса си Шаубергер получил едва след десетки години усилени наблюдения над водата. Днес ни е известно, че всяка сила, материална или нематериална, създава равна по големина противодействаща сила. Точно както торнадото издига чрез завихряне въздушни маси нагоре, за да ги включи после в себе си, по същия начин и естествено течащата (завихрена) вода създава енергия, насочена срещу посоката на движение на водата. Този енергиен поток, който се вижда във водопадите като ярък канал светлина вътре във водната струя се използва от пъстървата. Тя се засмуква нагоре по потока, сякаш е в средата на воден смерч.
Шаубергер направил още едно невероятно откритие: в студена лунна зимна нощ той видял в един вир, образуван от планински ручей, как камъни, едри като човешка глава се издигали от дъното и кръжейки като пъстърви преди големия "скок", се издигали на повърхността на водата и се поклащали отгоре й. Тежки камъни! Шаубергер не вярвал на очите си. Каква сила ги издигала? Това била същата спяща във водата сила на левитацията, която позволявала на пъстървата да "скача".
Наистина, не всички камъни левитирали. Само шлифованите в яйцевидна форма изглеждало, че танцуват по водата без никакво усилие, ръбестите лежали неподвижно на дъното.
Защо? Защото яйцевидната форма е дете на вихъра. От гледна точка на стереометрията тя се образува вътре в хиперболичния вихър, а тъй като водата също се завихря, яйцевидната форма особено лесно реагира на това движнеие и камъните успяват да преодолеят силата на земното притегляне. Всеки може и сам да го провери: вземете кръгъл и тънък висок съд, напълнете го с вода и сложете в него яйце. Щом започнете леко да завихряте водата (например с молив), то ще видите как яйцето бавно се откъсва от дъното и се издига към повърхността, докато вихърът съществува.
"Чудеса на техниката", прекопирани от природата
Тъй като княз Адолф фон Шаумбург-Липе имал финансови проблеми, той решил голяма част от гората, в района на Шаубергер да бъде превърната в пари, но транспортът от отдалечената област изяждал по-голямата част от печалбата. Различни експерти предлагали други начини на транспорт, но никоя идея не била подходяща. Накрая князът се обърнал към своя лесничей и той му обещал да намали транспортните разходи от 12 шилинга на куб. Метър до 1 шилинг.
Преди всичко Шаубергер построил със собствени пари устройство за транспорт по водата с оригинална конструкция . Водният улей бил с дължина 50 км. Той не се спускал към долината по най-краткия път, а извивайки се продължавал напред. Никой до момента не бил виждал подобно нещо. От време на време, Шаубергер изливал вода от улея и добавял прясна вода от планинските ручеи, защото според него стволовете на дърветата по-добре плавали в студената вода.
Виктор Шаубергер разчитал не само на собствените си наблюдения, но и на знанията на семейството си, трупани от последните няколко поколения. Още баща му го учел, че водата под слънчевите лъчи става уморена и ленива, а нощем и особено на лунна светлина била свежа и жива. И дядо му, и баща му умело насочвали потоците за спускане на дървените трупи. Чрез ритмична промяна на завоите, те насочвали потоците така, че водата на места дори се изкачвала нагоре в планината.
Решението, което взел Шаубергер, целяло да придаде на водата правилното движение и температура. Построения от него дървен улей имал напречен разрез, подобен на тъпия край на яйце. Той следвал извивките на планинските долини, защото "водата сама показва съвършено естествения път, по който иска да тече, за да удовлетвори изискванията си, и затова само трябва да следваме желанието й". Задачата на техниката не била да се промени природата, а да се следва давания от нея образец.
Освен това Шаубергер настоявал, че разликата в температурата на водата дори в размките на част от градуса има голямо значение. Това предизвикало невъобразим смях сред хидролозите. Когато Шаубергер добавил, че дори и при човека промяната на телесната температура с две десети вече показва, дали е здрав или болен, бил окончателно сметнат за луд.
Отначало изглеждало, че учените са прави: при първото пробно спускане, дървесината останала да лежи, макар че водата била студена, а насочващите дъгообразни криви били правилно изчислени. Шаубергер бил отчаян. Но тогава му помогнало провидението, с помощта на змия, пресичаща вира пред очите му. Как успяла да се придвижи толкова стремително по водата без плавници? Наблюдавайки движенията на змията, нещо му дошло на ум. Шаубергер се върнал обратно и към дъгообразните криви на улея прикрепил нещо като направляващи релси, които трябвало да придадат на водата движение, подобно на змийското.
Успехът бил поразителен. Огромни дънери, по-тежки от водата бързо отплавали, извивайки се към долината. Възхитеният княз направил Шаубергер главен управител на всички свои гори.Скоро и правителството във Виена чуло за необикновения лесничей и го назначило за имперски консултант по водни устройства. Заплатата на Шаубергер била 2 пъти по-висока от заплатата на специалист с висше образование на същата длъжност. Освен това, тя му се изплащала в злато, което било голямо изключение в онези инфлационни времена.
Борба с учените
Всичко това, разбира се, не помогнало за намирането на приятели сред учените. Също и фактът, че всички копия на устройствата на Шаубергер не работели при експертите и всеки път се налагало да се обръщат лично към Шаубергер, не помогнало да си подобрят отношенията. След като много учени подали в парламента писмен протест срещу завишеното заплащане на Шаубергер, а правителството поискало да го лиши незаконно от заплатата му, безкромпромисният лесничей си направил изводите и се преместил в голяма австрийска строителна фирма. За нея той построил устройства за преместване по вода в много страни на Европа и всички те били оценени като "чудеса на техниката".
Но и тук Шаубергер срещнал противодействие от колегите си - специалисти и техници. Той напуснал фирмата, не толкова заради интригите, колкото заради желанието на собственика, алчен за пари, да печели нечестно от договор с Чехословакия. Когато Шаубергер научил за това, напуснал фирмата.
Но все пак един учен му помогнал - проф. Форгхаймер, един от водещите хидролози по него време. Отначало той се отнесъл доста скептично към Шаубергер, но бързо се убедил в знанията му. Освен това Форгхаймер нямало какво да губи: "Радвам се, че вече съм на 75 години. Няма да ми навреди особено, ако се застъпя за вашите идеи. Ще дойде време и те ще ви разберат."
Форгхаймер организирал форум, на който присъствали много професори, а Шаубергер трябвало да изложи теориите си. Присъстващите не проявили почти никакъв интерес, били иронични и снизходителни. Когато един от тях нахално поискал да му кажат кратко и ясно как се регулират водните потоци, Шаубергер не се сдържал и изтърсил: Като при овена, когато пикае!" Настъпила тягостна пауза. Тогава Форгхаймер скочил и спасил положението, като заявил, че Шаубергер е напълно прав, тъй като водата наистина тече, завихряйки се дъгообразно, както се наблюдава при струята урина. После започнал да изписва по дъската символи и формули, обяснявайки ги в движение. "Нищо не разбрах" признал му после Шаубергер. Но останалите професори започнали да го наблюдават с интерес. Дискусията продължила два часа, като публиката вече се отнасяла към Шаубергер подчертано вежливо и дружелюбно.
Чест прави на Форгхаймер, че изоставил академичната си гордост и открито се застъпил за Шаубергер, чиито възгледи смятал, че не само "откриват нов път в областта на технологията за строителство на язовири и хидротехнически съоръжения", но бил убеден, "че ще дойде ден, когато благодарение на идеите на Шаубергер... околният свят ще се промени". Това е написал преди 50 години в едно специализирано списание.